Автобиография

Васил Иванов Кунчев остава в българската история с прозвището Левски, което вероятно получава в Белград по времето на Първата българска легия и е свързано с проявените от него сръчност в практическите военни занятия и храброст в сражението с турския гарнизон на 3 юни 1862 година.

В своята кореспонденция и в комитетската архива Левски е известен с още редица имена и псевдоними. По-интересните са: Дякона, Аслан (Арслан) Дервишоглу Ефенди, Аслан Дервишоглу Кърджалъ, Афъз ефенди, Дервишооглу Аслан, Драгню, Драгойчо, Кърджалията, Неболлу чизмели Кърмъзъ, Станчулеску и др.

За своя четнически период Васил Левски ни е оставил кратка недовършена автобиография в стихотворна форма, писана вероятно през 1867-1868 година. Някои автори допускат Левски да е получил вдъхновение за започването на този текст от популярната тогава книга на Раковски “Горски пътник” (1857).

Аз, Васил Лъвский, в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,

не щях да съм турский и никакъв роб,

същото да гледам и на милият си род.

В Сърбия ходих и по Влашко скитах:

отнийде помощ за наша свобода...

Станах, отидох в Стара планина

с вярна дружина, с Панайот войвода,

юнаци народни – техен аз байрактар ...